Слово и образ: Български балади

С творбата "Тютюн" беше по-лесно, тъй като информацията за двете издания се разгръща в поредици от идеологични контексти и ясно подчертава две различни идентичности на текста. С "Български балади" ситуацията е различна. Двата тома са разделени не само от времеви период от две десетилетия, но и от множество поетични и непоетични норми. Идентичността им, с малки отклонения, вече повече от 50 години не предизвиква очакваното безпокойство; всъщност изглежда, че може да заличи първоначалната идентичност на първото издание. Този текст ще разгледа какво определя Баладите като текстова идентичност и Книга; защо те не могат да бъдат поставени единствено в рамките на поетичните конвенции; доколко визуалните елементи играят роля и защо терминът „стихосбирка“ е недостатъчен спрямо първото издание на "Български балади", а несигурен във второто.

Интерпретационният подход тук остава спокоен, въпреки че завършването му може да бъде ненадейно. В крайна сметка метатекстът също има правото да определи своя собствена идентичност.

Стихосбирката, която насочи интереса ми към Траянов, носи имената „Теодор Траянов. Български балади. С седем рисунки от Сирак Скитник“ още в заглавието си – това комбиниране създава синтаксис с двусмислено значение: пропуска броя на баладите и оставя читателя в състояние на предположение дали държи сборник с добавени рисунки или набор рисувания взаимодействащи със самите балади. Читателят бързо попада в текстово пространство, където словесното и визуалното формират цялостния замисъл.

Усещането за модерност доминира: през тази епоха луксозните издания говорят много силно за семантическа независимост вместо просто декоративна стойност.

Опити за разглеждане на подобна амбивалентност още в началото биха били необосновани за всякакъв литературоведски анализ; напротив - тя представлява необходимост именно тук. Ще продължим да я развиваме до получаването на една неочаквана перспектива върху текста, който обединява образа със словото чрез специфична диалогика.

В последствие сложността между образотворчеството отключва множество нови жестове както словесно така и визуално - те взаимодействат помежду си по разнообразие начини; призовават различни имена и трансформират обещанието за разговор между две творчески личности в значимо полилогично преживяване.

Накрая посочената амбивалентност става детска игра спрямо твърдението относно факта, че Сирак Скитник рисува не само вдъхновен от произведенията на Траянов , но също така черпи вдъхновение от свои впечатления след изложби; реализираното носи отпечатък както върху стиховете на Едгар Алън По така и върху работите свързани с Родно изкуство например.
Целият този процес тепърва предстои да бъде разказан точно както ще бъде представено пречупването при второто издание наречено Баладите — което притежава собствени причини да участва активно във всички тези дискусии.
Мирослав Дачев