Иронията

Иронията представлява динамиката на съзнанието, духът, който постоянно поставя под въпрос и оспорва собствените си идеи, за да запази жизнеността си и да остане контролиращ над културните кодове и ритуалните практики. Тя безмилостно предизвиква така наречените свещени основи: чрез своите провокативни въпроси разрушава всякакви определения, непрекъснато вдъхновява нов живот в решенията на проблеми и по всяко време нарушава самодоволната педантичност, която се стреми да установи фиксирани изводи. Иронията е символ на тревожността и трудното съществуване. Тя ни представя огледало с деформации, в което ние сами можем да се почувстваме смутени от нашето отражение - гримасничещо и изменено; учи ни да не възхваляваме себе си и осигурява свобода на нашето въображение върху непокорната реалност. Онези, които игнорират тихия глас на иронията, рискуват да попаднат в капана на застойния догматизъм и приятно затъпяване.

Владимир Янкелевич (1903 – 1985) е виден френски философ, културолог и музиколог. Дълги години преподава морална философия и метафизика в Сорбоната. Бил е ученик на Леон Бруншвиг и Анри Бергсон; противник е на философии, които "не говорят нито до сърцето, нито до въображението", а подкрепя тип мислене, което той сам определя като "мъдрост". Интересите му обхващат метафизиката на "не-знам-какво" — концепция за онова нещо, което не може адекватно да бъде дефинирано — както и темата за “почти-нищо”, т.е., това което липсва дори когато изглежда всичко присъства. Освен това разглежда добродетелната етика и естетиката на неизразимото. Негови произведения включват монографии като "Не-знам-какво και почти-нищо" (1957), "Музиката και неизразимото" (1961), "Смъртта" (1966), "Прошката" (1967), "Невъзвратимото і носталгията" (1974) , “Парадоксът auf морала” (1981) сред други.