Марковалдо, или сезоните в града

"Марковалдо", написан от Итало Калвино (1923–1985), напомня на Скитника от Чарли Чаплин: той е симпатичен и непретенциозен персонаж, при чийто неуспехи се крият най-трогателните му успехи. Неговата очарователна безстрашие го кара постоянно да се впуска в живота. Марковалдо работи като общ работник в склада на голяма компания. Той има съпруга, много деца, празни джобове и огромно желание за живот. Двадесетте разказа в книгата проследяват неговите опити да намери връзка с природата и другите през четирите сезона в голям град, без да забравя себе си. Те са писани през десетилетие по време на италианския икономически бум след Втората световна война и остават изненадващо актуални дори днес.

Въведението към "Италианските приказки" на Калвино съдържа ключова идея относно Марковалдо: “Вярвам, че магическите истории са истина”. Освен това Калвино твърди, че реалността сама по себе си е магична. Когато започва да пише тези разкази през 50-те и 60-те години на XX век, той все още не осъзнава, че поставя основите на нов литературен жанр – френските критици вече наричат този стил nouveau roman или “нов роман”. Просто следва своя инстинкт като разказвач и успява да постигне уникален баланс между италианския неореализъм и приказното възприятие за света.

Калвино умело описва окаяното бедствие до детската радостност; трудностите пред героите им обаче винаги носят усмивка. Как постига това? Отговорът не е еднозначен - именно това подчертава оригиналността му като автор както в известните му сложни произведения, така и в настоящото малко литературно бижу.

Работната среда на Марковалдо е потискаща; съпругата му обсъжда само задълженията им; животът около него изглежда мрачен. Но въпреки всичко у него гори скрит огън – оптимизъм със селска нотка. Прекрасният поглед към дреболиите го вдъхновява да се радва на гъбките край трамвайния спирк или мечтаейки вечер пред прозореца докато наблюдава Луната между ярката реклама отсреща. Макар мечтанията му да са скромни а стремежите непохватни... те винаги притежават достойнство. Марковалдо носи смях и донякъде жалостивост; но оставя следа от благородство у читателя."