Три класически случая: Романите на Димитър Димов, Димитър Талев и Емилиян Станев

По време на възхода на най-ограничените догми на социалистическия реализъм в българската литература се случва нещо изненадващо - настъпва епохален период за епическия роман. В този контекст изпъкват три от шедьоврите на българския роман: "Тютюн" (1951), "Железният светилник" (1952) и "Иван Кондарев", който, макар да се появява по-късно през годините на „размразяването“, всъщност е замислен, започнат и написан през 50-те години (I том – 1959 г., II том – 1964 г.).

Фактът, че през 50-те години на ХХ век българският роман, който до този момент имаше само sporadiчни успехи, става водещ жанр и че в него блестят няколко произведения, които не просто следват установените норми, а дори ги оспорват, представлява истинско чудо. Това доказва, че литературата и изкуството могат да процъфтяват независимо от социално-историческите условия; те притежават свои собствени закономерности за развитие и подчертават автономността си като пространство за духовна свобода и алтернатива спрямо обществото.