Ранновизантийска култура по българските земи IV - VI век

Професор доктор Димитър Овчаров е един от най-признатите археолози в България. Той е работил на различни позиции, включително уредник в Регионалния исторически музей във Велико Търново, директор на музея в Търговище и научен сътрудник в Националния военноисторически музей в София. Освен това е част от Археологическия институт към БАН.

Овчаров защитава кандидатска дисертация на тема „Ранновизантийското крепостно строителство по българските земи V - VII век“ и докторска дисертация относно „Средновековните рисунки графити от българските територии – източник за историята, материалната и духовната култура“. В продължение на десет години (1983-1993) той ръководи Секцията по средновековна археология при Археологическия институт на БАН. От повече от 20 години редактира списание "Археология", а между 1993 и 2001 г. заема поста главен редактор. През периода 1992-1993 г. е директор на Националния археологически институт.

В учебната си дейност преподавал курсове по обща археология, древнобългарска култура и религия, както и ранносредновековно изкуство в няколко университета, включително СУ „Климент Охридски“, Славянския университет, Нов български университет и Националната художествена академия.

Той провежда разкопки на над 15 обекта из цялата страна, като особено внимание обръща на Велики Преслав – вторият столичен град на България. Основният му интерес се фокусира върху византийската и средновековната българска археология; резултатът от усилията му са над 300 публикации с научни статии, студии и монографии.

Ранновизантийският период обхваща около три века (IV-VI), време изпълнено с важни икономически, социални и политически трансформации които влияят силно върху културното развитие. Това влияние може да бъде проследено най-добре чрез архитектурата и монументалните изкуства.

Няколко основни фактора определят характера на ранновизантийската култура: наследството от елинистическите традиции, специфичното развитие на отделните области oraz новите християнски вярвания . В сблъсъка между остарелото антично изкуство і новопоявяващото се средновековно такова последното взима превес.

По време на тази епоха наблюдаваме впечатляващо взаимодействие между архитектурата și монументални форми; например църквата служи не само като пространство за поклонение но e допълнена със стенописи , мозайки та каменна пластика което осигурява хармоничен баланс помежду им . Раждането нa иновационни архитектурни решения играe ключова роля във формирането nа средневековното съзнание , a балканските провинции стъпват напред c целокупното архитиктуално-художествено направление вътре у многомилионната многоетническа държава.