Хайдегер и философската традиция

Научната революция, която се случва през XVI и XVII век с участието на личности като Коперник, Галилей, Декарт и Нютон, стартира исторически процес, който коренно променя перспективите в западната култура. Много години по-късно става очевидна тенденцията за преобладаване на научно-техническия разум над философското и религиозното мислене. Тази посока е изразена в известните думи на Ницше: „Бог е мъртъв”. Мартин Хайдегер, най-влиятелният философ от XX век и със силен религиозен уклон в образованието си, търси нова насока за философията и нови възможности за истински религиозен опит след "смъртта на Бога". В централна точка на неговата рефлексия върху традицията стои онтологичната разлика между битие и биващо – концепция, която винаги е била подразбирана, но никога реално разглеждана в историята на философията. Проблемът с битието и неговият смисъл предоставя дълбочина към традицията; тук натуралистичният подход свързан с научното познание и наследствените идеалистични форми изглеждат взаимосвързани в онтологията на наличността, която не съответства на историческата природа на човешкото битие. Ранният Хайдегер вярваше, че различието между битие и биващо открива нови хоризонти пред развитието на философията като основополагаща дисциплина. В късния период обаче той счита тази разлика за сигнал да се развие напълно нов тип мислене – такова което надхвърля както науката така и конвенционалните форми на религия или самата философия. Но доколко успешно успява Хайдегер да преосмисли традиционната философска рамка? Успява ли да открие път към размислите си, който избягва все по-нарастващата заплаха спрямо същността човешко от ускорено технизиране във всички аспекти от живота?