Смъртта при социализма - героика и постгероика

Начинът, по който умираме, отразява същността на нашия живот. Възниква въпросът дали съществува „социалистическа смърт“, която да отговаря на „социалистическия начин на живот“. Смъртта е универсален биологичен факт и не зависи от идеологии или политически системи. Все пак тя предизвиква разнообразие от културни реакции, които служат като индикатор за значимостта ѝ и показват как е обградена с условности, норми, ритуали и символи – аспекти, които се променят с времето в контекста на самата смърт.

Как комунистическият режим в България формулира понятието за смърт? Какви нови святости се утвърдиха чрез официалната идеология? Как социалистическата концепция за смъртта намира място в голямата прогресивна наредба? Кои са новите ѝ символи? Как малката и негероична смърт е била наблюдавана, регистрирана и контролирана? Какво става след отслабването на религията, традиционно предоставяща решения на екзистенциалните проблеми? Кои практики получават ново значение и какви сценарии са наложени?

Авторите в книгата разглеждат темата за смъртта при социализма както през призма на идеологиите и важните „места памет“, така и чрез анализиране на местата за грижа и контрол върху нормалността.