Търнър: Структурен разрез

Сградата е нова и съвременна, докато картините в нея са стари и предстоящи: това представлява последния парадокс в следсмъртното присъствие на Търнър, отражение на противоречивия му живот и още по-сложната му личност. Той е едновременно адаптивен и бунтовен, пестелив и хитрец, безсрамен имитатор и смел иноватор – своеобразен двойник на себе си, способен да произнесе думите на Рилке: "Ти си вторият в моята единствена самота". Във вихрушката от тези противоречия, които съставляват творческия поток на Търнър, се ражда една стихийна живопис, която остава непостижима дори век и половина след създаването си.

Много критици са опитвали да я разберат. Дори аз преди десетилетие написах книга за него с множество подходи - философски, научни, поетични... Някои известни личности изразиха добри думи за труда ми. Но въпреки всичките похвали трябва да призная невъзможността ясно да обясня какво точно представлява невероятната живопис на Търнър. В своята дързост тя прониква в неизследвани територии на изкуството; словата не успяват да я достигнат. Те заплашително задъхват от ограниченията си.

Не всички критици обаче признават собственото си безсилие; някои прибягват до сарказъм. Един критик през 1846 г. нарича произведенията му "безформени пустоши", вярвайки че ще унищожи художника с язвителните си коментари. Вместо това обаче неговата злоба вдъхновява нов живот във възможно най-загадъчните картини на Търнър.

След дълбочинните анализи от философите Сартр и Хайдегер вече разбираме по-добре значението на действето "да рисуваш". То не предполага задължително рисуване върху конкретен предмет; просто означава актът сам по себе си – така работи Търнър.
Картините му често получават обозначението „портрети на нищото“, но именно в това „нищо“ лежат величината му.

Няма ли все пак нужда от допълнителна яснота? Може би ако слушателят помисли за фоновете в платната на Светлин Русев от Есенния Салон в Париж ще проумее идеята ми – става дума не толкова за конкретизиране гледки колкото за огромно пространство боя.
Точно този фон прилича много повече споменаваното “ничто”, което първи открива Търнънr — той пише само пространствата (небе или космос), а чувствителността към тях остава недооценена както тогава така и днес.

Дори учените трудно успяват да схванат тези простори сред оцветяване като ги наричат „Кълър бегининг“. Обаче термина придава по-дълбок смисъл — започване цвета може би означава начало света.
Цветът се пробужда… Ако началото символизира безкрайното какъв ли край можем очаквам? Това тьсига исканиято’ Заедно с него жаждата има теоретично изгледче към великотосмехотo всичко.
Петък Увалиев