Краят на историята и последният човек

Следвайки разсъжденията на Ницше, сме поставени пред важни въпроси: Не е ли човекът, който се чувства напълно удовлетворен от универсалното и равно признание, всъщност непълноценно същество, заслужаващо презрение; "последният човек", лишен от воля за борба и амбиции? Има ли друга страна в човешката природа, която активно търси конфликти, опасности и авантюри; дали тази част няма да бъде недоволна от "спокойствието и благосъстоянието" на съвременната либерална демокрация? Зависи ли удовлетворението на определени индивиди от неравното признание по своята същност? Наистина ли стремежът към неравно признаване представлява основата за един приемлив живот както в исторически аристократични общества, така и в днешните либерални демокрации? Ще зависи ли оцеляването им в бъдеще до известна степен от желанието на гражданите да бъдат признавани не само като равни, а дори като превъзхождащи другите? И ще принуди ли страхът да станеш достоен за презрение "последен човек" хората да изразяват себе си по нови и непредвидими начини, дори с риск да се върнат към бруталността на "първите хора", участващи в жестоки битки за престиж с модерни средства?

Настоящата книга цели да разгледа тези въпроси. Те естествено възникват при обсъждане на темата за прогреса и възможността за изграждане на линейна универсална история на човечеството. Тоталитаризмът – както левичарският, така и десничарският – доминирал голяма част от нашия век значително отклони вниманието ни от сериозния анализ на този древен проблем. Но след упадъка му в края на века настъпва моментът той да бъде преосмислен.