Хаос и ред или принципът на дозираната нестабилност

Преди 30-40 години един персонаж от филм заявяваше, че съществуват два вида учени - едните пробиват стени с главите си, а другите подреждат тухлите след тях. Като много млади хора и аз мечтаех да бъда революционер, но по-късно осъзнах, че научните революции често произлизат от преосмислянето на вече установеното. Пример за това е смяната на парадигмите. Приемствеността в знанието е основополагаща за науката; дори най-иновативните идеи се изграждат върху труда на предшествениците ни.

Когато навърших 60 години, започнах да размишлявам какво оставям зад себе си в сферата на идеите и текстовете. Темите ми са разнообразни, но свързващият ги принцип остава постоянен. Без значение дали пиша за българския хронотоп, музикалната култура или психиатричните проблеми, моят подход винаги опира до еднакви теоретико-методологични основи – двойки противоположности като време-пространство и ред-хаос.

В настоящата книга представям смесица от непубликувани и преработени статии (както теоретични, така и експериментални), които служат като ориентири в моята идейна пътека и интереси. Не включих материали с дидактичен или строго клиничен характер. Считам, че съвременната психиатрия има нужда от широк поглед към света около нас; този поглед трябва да бъде междудисциплинарен. Убеден съм, че ограничаването само до собствената дисциплина ограничава познанието ни; между различните науки няма непреодолими бари.

През годините изпитвах силно любопитство към неизследваните области и сякаш намерих своето място там. Понякога се връщам обратно в известното пространство, но скоро ми става скучно — тогава търся начин да взема някого със себе си при завръщането си обратно в новаторските територии.

Текстовете напомнят на деца: след раждането им те получават самостоятелен живот и развиват свои уникални характеристики. В определен момент осъзнавам ,че читатели възприемат написаното по начини различни от мен — виждайки неща незабелязани от мен сами , докато пропускат други аспекти . Това може да бъде тъжно , но носи със себе си хубавото – текстовете растат чрез интерпретациите на читателите.
Георги Попов