За жестокостите на сърби, гърци и румънци срещу българите след 1918 г.

Майор А. П. Никол (2024) разглежда жестокостите, извършвани от сърби, гърци и румънци срещу българите след 1918 година в писмо до монсеньор Авенол, генерален секретар на Лигата на народите в Женева. Текстът е преведен от английски от д-р Николай Иванов Колев и е публикуван от Издателство ГУТА-Н в София.

Скъпи читателю,

Публикацията на документи относно съдбата на българските общности извън пределите на България след 1919 година беше невъзможна между 1944 и 1990 г. Поради така наречената ненамеса във вътрешните работи на съседните страни и под натиска на съветското правителство, историците у нас не осмеляваха да публикуват доказана информация по тази тема. Сега обаче това вече е възможно и с настоящия документ добавяме нова част към нашата национална история.

През 1859 година Г. Раковски описва ситуацията с етническите българи на Балканския полуостров:

„Българският народ, макар че живее под турско господство и много негови представители са се преселили при падането си във Влашко, Богданско, Немско и най-вече в Бесарабия, Крим и други части на Русия, все пак значително количество остава в родината си – повече отколкото всички останали народи в европейска Турция. Днешното му население се разпростира: от сегашната граница със сръбското княжество край Радуевац до устието на река Тимок при Дунав; по цялото крайбрежие до мястото Солина при Черно море; а после по черноморската линия чак до Босфора; през територията около Мраморно море до Дарданелите; както и покрай Бяло море (Средиземно) до град Солун. Там живеят смесени групи българи с римогърци, турци, арменци, евреи и цигани; докато вътрешността е преобладавана основно от чисто българско население.

От Солун към Атонската планина повечето жители са българи. Оттам почти изцяло през Тесалия достига залива Артъ; преминавайки през Албания стига Нови пазар в Босна пред границата със Сърбия - близо до Крушовиц - където река Тимок навлиза в Дунав.

На тези места освен малцина римогърци или погърчени албанци почти всичките заявяват: „ние сме българи“. Ако питате какъв език говорят те ще ви кажат: „български“. Освен тях има още много българи в самата Морея (Пелопонес), както и в Мала Азия.

В днешното сръбско княжество практически всяко селце между Крушовиц и Смедерево е населено с родом българи говорещи все още техния език. Около Белград – който винаги е бил старобългарски град – можем да намерим над двадесет известни села като Мокри лук, Винча and Мириево сред другите споменати местности.”