Езикът на пустотата

"Езикът на пустотата" от Антоанета Николова е произведение, изпълнено с текстове, които лесно се възприемат и преживяват. Тези слова нежно въвличат читателя в философския и поетичен мир на източната мъдрост и чувствителност към света. Този свят е много различен от рационалистичната философия, която придава значение на интелекта и неговите противоречия като фетиш; но той е близък до поезията, където "Пустотата комуникира Неизразимото". Странният език на Пустотата не представлява само далечен културен феномен – той е универсален начин за общуване, който започва там, където свършват думите. Може да бъде предаден чрез българската поезия също толкова добре, колкото и през други езици.

Културният мост между източната философия и българската литература може да бъде построен единствено благодарение на интуитивна философско-поетична перспектива, която преодолява границите между идеи. За този сложен преход да стане естествена част от живота ни обаче се нуждаем от нещо едновременно просто и трудно: способността да приемем всеприемащото чувство на източния мъдрец заедно с детското доверие.

Източната мъдрост вижда света като взаимосвързаност без разделения (между тяло и дух или субект и обект) след дълго пътуване през лични духовни опити. Детето притежава тази първоначална дарба — умението да усеща света без предразсъдъци. В такъв контекст началото преминава в крайното; простота среща сложност.

Антоанета Николова успява успешно да осветли темата за източното философско-поетично преживяване чрез интериоризация — то вече не остава външен концепт за нея. Само така можем да чуем "думите-вибрации", звука от непрекъснатата мелодия на света около нас независимо дали говорим китайски или български.

С максимално сближаване с предмета си авторката избягва класическите жанрови ограничения; това представление самò по себе си е пробив в разбирането им—не недостатък! Книгата комбинира множество аспекти: тя служи както като философско-културологично проучване, литературоведска статия или антропологичен анализ.

В творчеството й няма еклектика – стиловете са хармонично свързани помежду си именно защото разглеждат духовните явления целесъобразно. Защото истинската Пустота лежи отвъд антиномиите – там „където свършват думите“.

Авторката не само разбира Словото в контекста на будизма или ведантизма - нейният текст предлага нов начин Езикът на Пустотата да проговори чрез красива проза.
Националността ѝ я поставя сред голям списък от значими български поети – но най-силна остава собствената ѝ художествена визия зад "Езика".

Нейният подход демонстрира скромност; забравянето на егото показува как тя намира общ език с Пустотата сама—колкото повече хора развиват усет към него, толкова светът ще става всепо-единство.
Нонка Богомилова