Езикът и литературата в епохата на глобализацията

Когато Карл Ясперс защитава идеята си, че след Втората световна война започва „световната история като единно повествование на човешката тоталност", той сякаш несъзнателно формулира основополагащи принципи на глобализацията. Кризата в европейския хуманистичен проект след войната, не само в Германия, отваря нови перспективи и създава нов мащаб и форми на взаимодействие. Според Ясперс това начало символизира края на определен тип история – вероятно хегелианска – която представлява пълното обединение на човечеството, достигане до „планетарно единство" и запълване на вселенското пространство: „вече няма 'вън'". Светът се затваря; настъпва безпрецедентна равнопоставеност между индивидите и общността: „Всички важни въпроси стават световни проблеми; съдбата на отделния човек е свързана с тази на цялото човечество." Изразени чрез традиционния хуманистичен дискурс, тези идеи предлагат потенциални основи за процеса, наречен по-късно глобализация от социолози, икономисти, историци и литератори.

Тези принципи включват концепции за постоянно глобално пространство, както и хомогенизиране (паралелно с диверсификация) сред различните народности и етнически групи там. Също така акцентира върху взаимозависимостта между световните търговски и финансови пазари, политическите конфликти и социалните напрежения навсякъде по земното кълбо. Особено значимо е как изменящото се разбиране за литературата поставя граница - вече няма "външност"; светът е разширил своите пределите до възможните реалности или представи. Това прави невъзможна всяка перспектива отвън или дистанция към него. Размишленията на Ясперс подсказват, че новата история ще бъде независима от всичко трансцендентално или извън пределите на човешкия опит. Човечеството най-сетне е намерило място в своя доскоро необятен дом Земя, който вече е затворил врати зад себе си.
Огнян Ковачев