Автобиографични бележки. Духовен дневник

Сергей Николаевич Булгаков е значима фигура в руския философски, богословски и икономически контекст, считан за един от водещите представители на „руския философско-религиозен ренесанс” в началото на 20-ти век. Той се нарежда до имената на Владимир Соловьов, Николай Бердяев, Павел Флоренски и други.

По време на своето обучение в семинарията Булгаков преминава през религиозна криза и започва да проявява интерес към марксизма, особено по отношение на политическата икономия. В своя обширен труд „Капитализмът и земеделието”, той защитава универсалността на законите в марксистката икономика. Въпреки това постепенно осъзнава несъстоятелността на тази теория и под влияние на религиозни мислители като Владимир Соловьов, Фьодор Достоевски и Лев Толстой, както и чрез анализа на гносеологията при Имануел Кант, възвръща религиозния си мироглед. В книгата си „Християнският социализъм” (1903) все още търси синтез между религията и марксизма, но скоро напълно изоставя този подход в полза на духовното мислене. В творбата ”Двата града” (1911) вече открито оспорва материалистичната същност на марксизма. Преминатите от него морални и интелектуални етапи са описани в сборника „От марксизъм към идеализъм” (1904).

Основният аспект във зрялото му философско разбиране представлява софиологията – учение за София с различни интерпретации - от икономическите теории до мистичните размисли. За Булгаков София е "идеалната основа" или "световна душа", която метафизически попълва света непрекъснато. Светът сам по себе си не е идентичен с Бога; въпреки това притежава божественост чрез тварната София. Човекът също така представлява реализиране на София подобно na другите явления като обществото или историята.

В зрелият период неговите идеи относно софиологията получават окончателна форма в произведението „Светлина невечерна” (1917), а развитието им продължава в следващите му книги “Ипостас и ипостасност” (1925), “Неизгарящата къпина” (1927) и “Глави за троичността” (1928). Финалното оформление намира израз в трилогията известна условно като „Софийска мъдрост”, която включва текстове като “Агнец Божий” (1933), “Утешителят”(1936) and “Невестата нa Агнеца”(1945). Учението му относно софиологията беше осъдено през 1935 година от Московската патриаршия; споровете около концепцията за София все още не са намерили разрешение сред теолози дори днес.