Старобългарската медицина

Професор доктор Минчо Георгиев е работил в Катедрата по социална медицина на Медицинската академия от 1971 до 1991 година, а след това и в Етнографския институт с музей при Българската академия на науките от 1991 до 2010 година. Той преподава в Медицинския университет в София и Нов български университет.

Научните му интереси обхващат историята и теорията на медицината, както и медицинската и културната антропология.

Настоящото изследване предлага цялостен поглед върху средновековните славянски знания за човешкото тяло, включително специфично българските разбирания относно болестите и начините за лечение. То разглежда българската средновековна медицина като част от културата на източнохристиянския свят. Според нейната концепция, човешкото тяло се възприема като контейнер за хумори и пневми; здравето е състояние на баланс между тях, докато заболяването представлява дисбаланс. Качествата на урината са основни диагностични показатели за хуморите, а пулсът - за пневмите; терапевтичният подход цели да възстанови равновесието, а профилактиката - да го поддържа. Основното свойство на едно лекарство – топлина, влажност, сухота или студенина – играе важна роля в лечението. Пациентите получават безплатни медицински услуги в благотворителни християнски заведения или платени грижи у дома си или при частен лекар. Лечението чрез вяра е най-разпространено: молитви, поклонения пред свети мощи и преспиване на свещени места.

Книгата би могла да бъде полезна както за специалисти като медиевисти, езиковеди, културолози и лекари, така и за широка публика читатели.