Димо Кьорчев: Между литературата и политиката/ Изследвания, архив, оценки

**Смехът на Димо Кьорчев**

Автор: Йордан Ефтимов
Нов български университет, София

Димо Кьорчев, известен с произведението си "Тъгите ни", обикновено е възприеман като представител на сериозната литература. Свързвайки го със символизма, много хора смятат, че той не може да бъде свързан с комедията. Въпреки това, такава представа игнорира важна част от естетическия опит и затова е неправилна. Кьорчев активно анализира съвременни художници, които използват хумора в творчеството си и дори разглежда Елин Пелин през призмата на комическото.

В есето "Смехът" той предлага собствена теория за комичното, центрирана около твърдението: „Ние се смеем най-силно при внезапното разминаване между нашите очаквания и реалността.” На пръв поглед тази идея напомня за философията на Шопенхауер, който описва смеха като резултат от осъзнато несъответствие между понятието и действителността.

Шопенхауер диференцира различните видове смях според техните проявления – например остроумие или глупост. Според него тези два типа произлизат от начина по който концепцията взаимодейства с реалността. Обаче подходът на Кьорчев към смеха представлява противоположност; той вижда хумора като основен принцип и утвърждава живота чрез него.

Кьорчев поставя акцент върху яснотата на смеха спрямо мъчителните фантазии - според него те изразяват истинската същност на нещата. Смехът подкопава ненужните мечти и откритията му служат като доказателство за жизнеспособността на реалния живот.

Докато Шопенхауер оставя смеха завинаги свързан с разума, при Кьорчев този аспект губи значение; вместо това той въвежда термини като „свободно чувство”, което води до нови разбирания за хумора.

Когато обсъжда смешното в природата срещу социалното смешно у човека, Кьорчев интегрира идеи от философията на Кантианството относно необходимостта и свободата в контекста на индивидуализацията в обществото.

Според неговите наблюдения естественото смешно често идва от нарушения правила или закони – примери включват странности както сред животни (като маймуни) така и сред хора (например жени с мустаци). Тези случаи показват как стереотипите могат да бъдат нарушавани.

От друга страна обаче детайлите имат малко значение; важното е самият акт да подчертае несъответствия в природната редица – един витален модел без функционалистична строгост.

Следователно изкуството при Кьорчев става средство за виждане зад повърхността — скритото нещо става явлено посредством хумора. Но въпреки успешната интерпретация проблемът остава нерешим — противоречията продължават да преследват символизма.

На финала можем да заключим: Смешният жест всъщност сигнализира несъответствието между идеалиран свят и действителност — двигателят зад историята остава вечен конфликт между тях. За Димо Кьорчев усмивката винаги ще бъде форма na отрицание спрямо утопичните идеи за бъдещето.