100 хайку

През 1694 година умира Башьо. Неговите ученици, един след друг, напускат този свят, без да успеят да основат свои собствени школи. Това потвърждава тъжната представа на поета в едно от последните му тристишия.

В развитието на хокку (хайку) настъпва забавяне и много от поетите се завръщат към развлекателни тристишия в стила на Данрин. Основният принос за преодоляване на тази стагнация е дело най-вече на Йоса Бусон (1716–1783), който е не само талантлив художник, но и изключителен майстор на хокку.

Докато Башьо представлява аскетичен идеалист с месиански възгледи и се стреми чрез стиховете си да постигне както естетическо, така и философско влияние, за Бусон изразяването през изкуството е начин за постигане на добродетелност, красота и вътрешна хармония – пространство без пошлост или вулгарност. Много експерти в японската литература подчертават блестящата поетична техника на Бусон; често го наричат би но хайджин „поета на красотата“ в учебниците. Докато девизът на Башьо гласи коогакидзоку „достигни висшето, върни се към обикновеното“, творчеството на Бусон цели именно избягване от обичайното и тривиалното.

Поезията му служи като опровержение срещу множество митове свързани с хайку. Творбите му впечатляват със своята цялост и завършеност; трудно би било да говорим за незнаковост при словото му. Още повече странно звучи концепцията за хайку като отражение само на личния опит или наблюдение във връзка с него. Както отбелязва Харуо Ширане (H.Shirane. Early Modern Japanese Literature), Бусон е кабинетен поет, чийто стил разчита основно na въображението; неговите стихотворения рисуват картини извън реалността.

Башьо също никога не е отричал значението на въображението в поезията си – той самият е майстор в ренку, където характерна особеност са внезапните промени между образите основани главно върху асоциации и богати фантазии без необходимост от синхрон с действителността.

Братислав Иванов