Критика и искреност. Случаят Йордан Маринополски

В началото на прехода към демокрация в България след 1989 г. се наблюдава значителен ръст в реабилитацията на маргинални автори и техните произведения. Литературната сцена постепенно променя своя облик, като въвежда нови явления, които преди това бяха игнорирани поради идеологически причини. Въпреки тези промени, напрежението между централното и периферното остават непроменени – центърът продължава да доминира, докато периферията само получава допълнително внимание.

Вместо да разглеждаме литературата единствено през призма на каноничните идеи от централната част, тук ще опитаме да анализираме основния поток чрез погледа на периферията. Целим повторно изследване с цел активизиране на доскоро забравени академични конфликти и разногласия. Има ли въобще памет за сблъсъците между фигури като д-р Кръстев и Йордан Маринополски или Пенчо П. Славейков? Спомените често свеждат мненията на Маринополски до "екстравагантности". Литературнокритическата ни памет обикновено е ориентирана към победителите; но тъкмо Маринополски остава от страната на загубилите.

Затова задачата в последвалите страници е да проследим хронологията на едно литературно и човешко поражение. Това не може да бъде направено само чрез публикуваните творби в многотомниците с класики или чрез малките непереиздавани брошури на нашия герой. Ще гледаме критиката като последователна практика, проявяваща се най-вече през различни литературни и обществено-политически издания. Тази критика взаимодейства както с известни автори и тяхното творчество, така и благодарение на лична кореспонденция или мемоари относно междучовешки конфликти, успехи и провали. За всички персонажи в тази книга литературата представлява живот - съществуване самò по себе си; а критиката е механизмът за дишане в света на литературата.