Обществена тайна

Представям ви искрен и честен разказ за моя живот, такъв какъвто го помня. Споделям опит от почти двадесет и седем години работа в Службата за сигурност - МИ5. Няма да се опитвам да напиша история на британското контраразузнаване или да описвам терористични операции през този период; вместо това споделям лични спомени за събития, които сега, поглеждайки назад, ми изглеждат важни за мен самата. Работила съм без достъп до документи или официална информация и никога не съм водила дневник.

Като първата жена, чието име беше публично обявено като главен директор на МИ5, кариерата ми предизвика голям интерес сред жените. Именно поради този интерес реших да пиша автобиография, въпреки че осъзнавах колко трудно ще бъде да намеря баланс между четивността и необходимостта от дискретност при описването на работата си в организацията. Когато изпратих първоначалния вариант за одобрение – който бе доста суров – не знаех каква ще е реакцията им. Въпреки че бях внимателна в написаното си и осъзнавах нуждата от секретност, не очаквах положителен прием.

Не е нужно да казвам колко вероятно е ръководството на разузнавателната общност да предпочита мълчание от страна на бившите членове; контролът става по-лесен когато всеки остава тих. Вероятно министър-председателите чувстват подобно към своите предшественици и бивши кабинети. Надявах се обаче искрено, че след като видят какво точно планирам да напиша, никой няма да счете това за заплаха. Честно казано, не бях подготвена за бурната реакция след това; може би вече нямах връзка с реалността относно желанието на разузнавателната общност: те целят тези, които говорят открито – предупреждават или могат бъдат обвинени в нарушение на закона за обществената тайна.