Преводът и буквата или странноприемница за далечното

**Теория на превода**

Шлайермахер разглежда противоположността между двата основни подхода в превода: "Преводачът може да остави автора на мира и да насочи читателя към него, или обратното - да остави читателя на спокойствие и да доведе писателя при него." Според концепцията, приета по време на семинара, вторият метод е етноцентричен и хипертекстуален. Той следва платоновския стил, вдъхновен от свети Йероним, който уловява дълбокия смисъл зад буквите и игнорира самия акт на превод. Напротив, първият метод – предпочитан от немския романтизъм – развива родния език чрез взаимодействие с чужд език и култура (както отбелязва Фуко относно превода на Клосовски за "Енеидата": "Дословният превод представлява точката на среща между френския латински"). Този подход поставя самия процес на превод под влияние на чуждите езици и разкрива Чуждото като такова в собственото си лексикално пространство.

Съчетавайки личния опит в областта на превода с исторически изследвания върху значими фигури в тази сфера и изграждането на концептуални разбирания, които се отнасят както до писането, така и до философските размисли, трудът на Антоан Берман става особено важен.

**Заглавието**

Заглавието "Преводът и буквата или странноприемница за далечното" осветлява същността на труда. То е двойно без пунктуация; нито една част не служи като подзаглавие за другата. Въпреки че книгата разглежда теми свързани с буквалния превод ("Започваме с аксиомата: Преводът представлява буквален трансфер", що се отнася до текста), заглавието отклонява вниманието към отношенията между перевеждане и букви. Прилагано чрез преобразуването им като "тленни тела," буквата придобива твърдост и плътност; през този преход самият акт поема уникалната характеристика самоотразяване във формулирането й (различаваща се например от анализа). Буквата сама по себе си притежава сила – тя мотивира творческият порив у переводчика. Не бива да я считаме просто за дума; тя функционира като обитаемо място където думите губят своите ограничения а резонират със съществуването-в-езиците.
Важно тук е множественото число: то указва не толкова Аристотеловия или Хайдегеровия човек — животното одарено с логос — а разнообразните проявления отвъд тях. Основната структура около родния език служи едновременно като приемник според Джойс – полифонията от диалекти.
Ален Бадиу, Изабел Берман, Барбара Касен