Да не бе чудо ставало, не би се песен пеяла: Приказки по мерак на Рада Славинска

**ПРЕДИСЛОВИЕ**

Една сутрин се събудих на четиридесет. Спомних си за детството и ми хрумна, кога последно някой е разказвал приказка? По начина, по който го правехме тогава. Не можах да си припомня. Изглежда сякаш хората вече не споделят истории помежду си. Вместо това гледаме телевизия вместо да общуваме лице в лице. Слушаме радио вместо да разговаряме помежду си. Пускаме музика вместо да пеем заедно с приятели. Разказвачите изглеждат като изчезваща порода. Затова реших сама да споделя моите приказки. Никога не съм ги чула преди и дори не знаех как ще завършат историите на героите, преди да приключа всяка от тях. Те нямат определен диалект, тъй като идват от различни места – те са български така, както аз усетих България в своето детство – изпълнена с живот, смях и шеги; приказна във всеки свой кът, с чудеса под всяко дърво леска и гори населени от магически същества...

България - тя продължава да бъде такава и сега. Нужно е само душа, за да я чуеш.