Високо

Няма бърз начин да се стигне до върха. Пътят нагоре е дълъг и труден – това означава постоянна работа, непрекъснато усилие в продължение на години, за да можеш един ден истински да постигнеш успех.

Владимир Николов е волейболист с впечатляващи постижения: шампион на България, Италия и Франция, златен медалист от Шампионската лига през 2005 година, носител на бронзови медали от Световното първенство през 2006 г. и Европейското през 2009 г., а също така диагонал №1 в света през 2010 г. Той е бил дългогодишен капитан на националния отбор и в момента е президент на ВК „Левски“. Владимир Николов не само че е спортист; той е съпруг, баща и лидер. Това е неговата искрена история - личният му поглед към миналото и вдъхновяващият му призив за по-добро бъдеще.

„Исках да го направя“, споделя той. „Исках да бъда там горе пръв.“ И действително успял преди всички останали въпреки че години наред малцина са виждали потенциала у него. Продължавал напред цял живот – задъхан, уморен, изтощен до краен предел; страдал от несправедливости но никога не се отказвал – доказвал себе си всеки път. Такъв винаги бил - независимо дали го забелязвали или игнорирали; вярвал в способността си постоянно да достига височини без значение какви трудности среща.

След повече от тридесет години упорита борба с предизвикателствата както физически, така и психологически, желанието му остава едно: „Другите да виждат моят гръб!“. Не защото търси внимание или похвала, а поради стремежа си към победа и желание за вдъхновение.

От момента когато Владо осъзнал целта си в живота започнал активно да пише своята история. Слушаше внимателно моите въпроси и припомняше множество случки с хора около себе си - понякога смешни или радостни моменти , но също така изпълнени със слези та болка . При всяка наша среща изграждаше собственият образ като парчета от пъзел – автентичен човек със своите добродетели и недостатъци; спонтанен характер освободил открито мнението си за самия себе си като затворник във собствената игра (както сам казва), но всичко това скривайки чувствителната страна на мъж който обича семейството- жена му , четиримата им деца , както волейболната игра…

Текстът завършва с името Виолета Цветкова – журналистка и съавторка на книгата "Високо".