Саша Попов и "царските симфоници"

В живота на проф. Саша Попов, който е една от най-забележителните личности в културната история на България през XX век, се наблюдават редица необясними парадокси. Те не произтичат нито от изявите му като „детето чудо“, нито от саможертвата му да поеме новото предизвикателство на диригентството след успешната си кариера като цигулков виртуоз. Няма и значение колко оркестъра е създал – Академичния симфоничен оркестър, Царския военен симфоничен оркестър и Софийската филхармония. Не става въпрос дори за удивителни изпълнения без ноти, като например Шестата симфония на Чайковски в Италия или „двубоя“ с Берлинската филхармония при представянето на „Картини от една изложба“ в Германия.

Тук обаче тъгата идва от факта, че именно тези български композитори и музиканти, които би трябвало да са признателни към него, често се дистанцират от личността му. Това не означава буквално да го избягват; когато той беше временно освободен от ръководството на филхармонията веднага след 9 септември 1944 г., никой не се осмели публично да защити името му. Подобна ситуация настъпи и през началото на 1956 г., когато започнаха недостойни опити за сваляне на Саша Попов от поста главен диригент – мълчанието сред музикантите и композиторите бе поразително.

Тези две прояви на мълчание представляват тежък пасив за поколенията музиканти и обществото през 40-те и 50-те години. За съжаление България сякаш забрави този велик творец, принуден да прекара последните години далеч от родината си. Дори успехите му останаха незабелязани - пресата и радиото премълчаваха постиженията му дори когато достигна значим юбилей през 1974 г., а също така игнорирахме важността му при отбелязването на стогодишнината от неговото раждане през 1999 година.

„Наказвайки“ Саша Попов почти забравихме целия блестящ период в историята на Софийската филхармония - малко статии бяха написани за него или организираните под негова палка оркестри; записи с негови изпълнения рядко звучат по радио ефирa; първият компактдиск с негови творби видял свят едва през 2001 г.

Фигурата на Саша Попов остава толкова внушителна в музикалния живот у нас по време XX век, че наш дълг е да я върнем обратно в общественото съзнание. Не трябва просто да затваряме очи пред историческите промени - неправдите все още остават неизправени даже след ноември 1989 г.! Как може някой сериозно да оспорва присъствието ни сред най-великите цигулкови виртуози или диригенти?