Влиянието на Австро-Унгария за създаването на албанската нация

През XIX век етническите нации се стремят да се освободят от имперския контрол и да изградят свои собствени държави, докато през ХХ век вече съществуващите държави започват да формират политически нации. Дискусията относно това коя нация е естествена (етническа) или изкуствена (политическа) продължава, като не може да бъде пренебрегнат и въпросът за историческата значимост и "държавотворността" на една нация. На Балканите поне четири народа могат да бъдат определени като политически - албанците, турците, македонците и босненците, което подчертава стабилността на историческите процеси в региона. Трите последни народности дори разчитат на своите "бащи", Кемал Ататюрк и Йосип Тито, но признанието им не е универсално.

В този контекст д-р Теодора Толева успява детайлно да анализира многопластовите стратегии и действия на австро-унгарската дипломация с цел подкрепа за националните стремежи сред разделеното албанско общество. Въпреки че тези усилия служат предимно за укрепване интересите на Австро-Унгария в Балканския регион, мисията ѝ включва сложна борба срещу редица външни влияния – позициите на други велики сили в района, както и собствената Османска империя – наред с множеството вътрешни фактори, които допринасят за традиционната раздробеност между албанските групировки.

Австро-Унгария осъзнава важността от активното си участие в интеграцията сред албанското население с оглед развитието му към единно национално съзнание. Чрез това тя цели насочването му към свои стратегически интереси и ограничаване влиянието на конкурентните фактори отвън. Дипломатическите практики показват двоен стандарт: от една страна – проявяване на иновации и ресурси за утвърждаване идентичността у малък народ извън територията ѝ; от друга страна – потискане националистичните движения сред малцинствата под нейна власт.