Отстрани. Поетики

**Малки амнезии**

С малко думи може да се изрази всичко, но и много неща могат да останат непомнени. Нищо няма да бъде същото, каквото е било преди. Затова не желая да правя ред в онези части от живота си, където душата ми е била неспокойна.

Ще разклатя шейкъра добре и ще го изпразня отново. Ако предметите имат свои спомени, те ще заемат местата си обратно.

Обичах един мъж. Всъщност - какво правя? Не трябва така да говоря. По-добре е с дистанция – думите не могат просто така свободно да текат. Трябва да кажа: имах един мъж. Така звучи по-приемливо за начало.

Кой беше този мъж? Какъв бе той? И защо все пак на едно число?

Сънът, който ме събуди преди време. Ръцете му плават върху белия чаршаф; гласът идва без видимо тяло зад него. Налива думи като студена бира в топла чаша – пита: какво става под кожата при допир между телата? Сънувам думите си как изплуват обърнати - риба до риба, хлъзгави и еднакви: студени.

В главата ми расте чувство подобно на тумор. Не смея дори да му дам име. Разсейките са онова... как мога να го нарека, ужасът от заболяването.

Прозорецът е открит; пердето се повдига сякаш гладък корем – тяло което спи и диша горещия въздух дълбоко.
Разрових се в неговите думи; пръстите ми започват да пулсират болезнено от щастие — страхувам се от него.
Не бойся! То ще мине!

Разказвам му моя сън: вървя по широка улица и виждам различни блестящи предметчета около краката си; навеждам се за едно-две-три парченца, но те са толкова крехки че докосването ги унищожава на прах. Когато погледна нагоре – улицата изглежда безкрайна.

Той пък ми връща свой сън — стоял на висок остров сред морето; островът бил стръмен като пирамидите във Мелник, а водата студена като чуждо място когато потопиш пръсти там долу—изчезнала постепенно до момента когато земята вече жадуваше вода след продължителен период на суша — оставили само живеещи остатъчни тела на риби и растения в пустинната равнина… След това собственикът загубил равновесие и паднал надолу в песъчливия капан…

След това преминах покрай старата квартира с автобуса през един ден подобен на "Речника" на Павич — излизаш веднага навън получаваш шамар още със срещнат човек… прибрахме се късно у дома , той вечеряше аз седнах край леглото обгръщайки възглавницата … помня колко несигурен беше относно мен …

На лист хартия всичко може лесно da izгорим...

Да бъда или не с теб определя времето ми...
Знам любовта носи тревога и облекчение при чуто гласа ти–очакване или спомен... Страхотно трудно е напред…

Има една улица която избягвам.
Непрестанните орди околокарат моят свят /този кабинет никога не я имало/ .
Жена.. нейното име ме разобличава..
Боли цялото ми тяло заради жена...

Не желая повече никога даже нито веднъж ...
Отказвам ...

Напук понякога срещам хора които носят частички него – кичур коса или усмивка…
Докосванията оставят отпечатък както шумоленето отбелязано с букви близо до мен …

Галина Николова