Моят път в айкидо

Добромир Друмев започва своето обучение по бойни изкуства с джудо през 1975 г., последвано от карате през 1979 г. Той е носител на 6-ти дан в Айкикай и води занятия в клуб Зендокан, както и в Центъра за следдипломна квалификация на НСА. Отговаря за теоретичната, методическата и техническата подготовка на треньорите по айкидо в България. Паралелно изучава и яй-джуцу под наставничеството на Сенсей Секигучи Комей (10-ти дан), свързано с Мусо Дзикиден Ейсин-рю.

В сътрудничество с проф. Д. Кайков и Е. Германов той е съавтор на първото методическо пособие по айкидо у нас – "Специализираната психофизическа подготовка в бойното изкуство айкидо", както и на множество научни статии. През 2017 г. публикува книгата "Размисли на сенсей Стефан Хинков за бойните изкуства", а година по-късно - "Бойни изкуства – архивите говорят №2".

Всеки човек има свой уникален поглед върху света; ти имаш твоя истина, аз моя, но съществува и единна Истина! В тази книга ще споделя моята перспектива относно развитието на айкидо в България от 80-те години до днес – за събитията, които лично наблюдавах или участвах, свързани със собствения ми житейски опит, както и хората, които срещнах - всекидневните герои допринесли малко или много за напредъка на айкидо у нас. За мен това представлява смисълът зад всичко онова, което съм преживял досега.

Както преди да се утвърди джудото е имало джу-джуцу, така векове преди появата на айкидото вече е било известно айки-джуцу. Пътят към тези техники служи като крайна цел при древните практици.
На практика връзките между джу-джуцу и айки-джуцу са значително повече отколкото между сегашното джудо и айкидo; ако разгледаме техниките им обобщено, можем да видим основните различия свързани с философските принципи зад двете направления.
За мнозина терминът „айки-джуцу“ символизира висша форма спрямо традиционното джуцо именно защото произхожда от благородническия слой обществото; това обяснява възприемането му сред майсторите като тясно свързано с кен-дзиутсу – сабленото изкуство наречено още благородническо умение.
Прилагайki ръцете си празни винаги символизира острието катана.

Тази идея присъства дори във легендата около неговият произход: японците вярват че айхи не взима нищо от чуждите китайци — то датира още от Камакура периода (ХIII век) благодарение созидателността нa самурая Минамота Йошимицу известен също като Йошитсиуе - брат воин известния монах Бенкеи . Ако приемем тази история , айкихито се явява чиста японска техника предназначена само зa елита , докато при класическия стил ю-жуцун може да упражнява все един войн .