Лулу

Франк Ведекинд (1864-1918) е един от видните немски драматурзи и поети, считан за предшественик на експресионизма и оценяван като класически автор в съвременния театър. Неговите многобройни пиеси, които често са били обект на преследване и забрани, му извоюват репутацията на смел критик на лицемерието в обществото, в което живее.

По времето на живота му драми като „Земният дух“ и „Кутията на Пандора“ предизвикват значителни театрални скандали и силна цензура. По-късно самият Ведекинд обединява тези произведения под заглавието „Лулу“, а днес тази двойна трагедия се счита за неговото най-забележително творение.

Хората не познават истинската си същност; те нямат представа кой какъв е. Само онези, които не притежават човешкия опит, разбират другите. Всичко казано между тях е лъжа – всяка дума звучи фалшиво. Те не осъзнават това, защото настроението им варира според физическите нужди - дали са яли или пили, любили или не. Единствено телата им остават постоянни за известно време; само децата притежават истинска мъдрост. Възрастните действат като животни – никой не знае какви постъпки извършват. Когато са щастливи, те стенят и хленчат; когато изпаднат в беда обаче радостта им идва от малките удоволствия... Удивително е как гладът ги лишава от способността да понесат страданията си. Но веднъж нахранени превръщат света около себе си в затвор за мъчения и биха жертвали всичко само заради един каприз... Има ли хора, които действително са намерили щастие чрез любов? За мнозина щастието се заключава просто в добрия сън и забравянето… Господи, благодаря ти че ме направи различен от тях...