Синорът на живите

Разбира се, фразата "следващото разсъмване" носи със себе си ясен подтекст, но Емилиян Станев се усмихваше, когато разговаряхме по темата и ми казваше:
- Глупако, говоря ти за самото събуждане. Просто отваряш очи и осъзнаваш. Толкова е просто.
- Какво осъзнаваш?
- Че си жив! Никакъв подтекст не ти трябва. Виж как настъпва денят. Погледни натам, не зяпай мен.
Обръщам поглед на изток – небето вече розовее и след малко червеникаво слънце ще пробие зад извивките на хоризонта. То бързо расте и докато пушим цигарите си, цялото слънчево величие става видимо.
Този разговор с бай Емилиян беше преди повече от тридесет години тук, където съм в момента - край един синор в Палакарията между селцата Ковачевци и Ярлово.
...Пушки щракат. Кучета скимтят нетърпеливо да ги пуснем; те хриптят в нашийниците си от задушаване. Наистина какво може да бъде по-велико от това - разсъмването и твоето присъствие? Особено в определени дни с тази компания около нас. Данчо Радичков непрекъснато говори високо и се подиграва на всичко – включително на себе си; лъже без спиране, измисля новини или повтаря стари истории, а ние го слушаме с обич. Анастас Стоянов тихомълком изважда термоса с кафе от раницата и предлага чашки на всички ни като истински аристократ от Живовци в Михайловградско. Професор Ганев е развълнуван от природната красота около нас, гали кучката Чара сякаш тя му е дете. Методи Андонов гледа нанякъде загубен във мислите си; Георги Стойчев вече пее: "Монголия, Монголия..." Ивайло Петров е скептик по природа , но малката му усмивка никога не напуска лицето му.
След кратко време пускаме кучетата да търсят дивеча ни . Благодарим Ти Боже! Аз почти незабелязано правя кръстно знамение над себе си.
По линията на синора минава римският път – той все още стои непокътнат. В миналото легионите са преминали през тези места в Палакарията за своите походи към неизвестното напред… Колко ли войници няма утре да станат свидетели как изгрева идва?
Седнах под върбите край синора – моите приятели заминаха завинаги за ловните полета отвъд… Не веднъж думите ме нахлуват отвътре против волята ми; борба е да ги укротявам… Изведнъж появява се идеята „Синорът на мъртвците“. Да именно така нареченият синор! Друг заглавие приижда ума ми: „Мъртвите сибирски поля“...
В ръката на Коцето виждам шишенце - той ми го подава:
- Знам какво мислиш точно сега…
- А?
Коцето леко се усмихва - такова момче родено само със усмивка... Започваме сезона двамата сами ... И кучетата!
Взех шишенцето от него и разлях течността покрай “синора”... След което отпих глътка пред него . После също последвах неговият пример … Да ,той разбира до някакви граници защо чувствам така.. Но само частично…. Всички сме така … животът самият е донякъде …. Обаче до колко реално ?
Не желая тук да ловувам край «синора» … Отсъстването завинаги на моїте приятели тежест поставя върху мен .. Убедих Коцето че условията днес не са подходящи там където сме решили да останем ...
По тези въпроси имам доверителност легендарна ....Как мога аз ,другаря му ? Той освобождавайки пушката прибра кучетата обратно при нас ....После попита :
– Сега накѝде?
Няма нужда да споделяй думи като ‘накѝде’, които има само един верен вариант ; онзи към познатото …
Представям ги : строени легионери ..., мечове светлинни отбляскват ..
Чувствам смеховете им близките хора около мене .
Как успях понякога написах подобно „Синора мертвеца”? Как гимназист хубавец пишещ стихотворения тайнички.... Защо остававало у мен„донякъде...”
Да стига толкова?!
– Какви глупости!
– Какво ста́на бат'Дончо?
– Нищо особено
Наистина човек може лесно забравям различни суети ... Те що моито приятели са живяли толкова много времени : точка !
Изправям се запрашвам пушката ! Червеник ярък огря пред хоризонта ... песните звучат сладострастно ....Очевидност цветния мириси оплодили място ..
Ето я тревицa та даже бъди достатъчена!
— Хайде освободете пситате .
— Та нали тук оставаме ....
— Разбираемо ! Без всякакви притеснения!"