Старите кактуси

Да знаете, подобно на войниците от времето на Наполеон, много инженери носят в раниците си... не маршалски жезъл, а химикалка! И щом им се предостави свободно време...

- За първи път имах възможност да пиша по време на обучението си в инженерното училище в Рабат между '83 и '87 година. Прекарвах около дванайсет часа седмично с молив и хартия. Повестта ми "Да бъдеш и да не бъдеш" беше толкова странна, че едва наскоро я припомних. За съжаление все още изглежда актуална.

- За добро или лошо френската компания, за която работех - пак в Мароко - фалира и така получих безкрайно много свободно време. В Casa Bella – това малко полухотелче е споменато в "Старите кактуси" и е познато на всички наши сънародници, изпаднали в беда.

Естествено е след осемнадесет години живот извън родината да ме интересува връзката между нашия доскоро изолиран свят и напредналото западно общество с неговата висока технология. Чувствах неприятното усещане, че слепешком следваме най-лошото от него, без да разполагаме с корективите на зряло демократично общество.

Изборът на герои? Всички те са бежанци като моите родители или приятелите ми зад граница – бретонци (не французи!) или уелсци (не англичани!). С тях населих историята си. А моята „бедна милионерка“ Бриони Прайс всъщност е уелска от Аржентина...

Всичко беше както истинско, така и... позволи ми да развия мечтана теория за страната ни. Друго? Да пожелая на читателите си да предприемат това „пътуване през два иначе несъвместими свята, които случайно се пресекоха по романтичен начин чрез усмивка“ (по думите на критика ми Боян Паничаров от "Буквите").

- Роден съм в София, но открих градове неподходящи за хората. Затова обикалях планинските улички (като вътрешен емигрант). Обграден от всякакви неприятности започнах да пиша за тях и селските ни чудновати персонажи. Така се появиха "Нинджи и неговата глутница", написани с усмивка.