Опитомяване на революцията

Селяните от различни махали се редуваха да водят козите на паша. През пролетта на 1987 г. един мой съсед пасеше своето стадо, когато майка му почина. Отидох при него и предложих помощ, за да може той да организира погребението си. След изтощителен ден успях да върна всички кози по домовете им, но не споделих с никого какво ужасно преживяване бе това за мен и колко се притеснявах да не загубя животните (броях ги поне сто пъти). Тази ситуация убеди местните хора в моята загриженост и способността ми да бъда полезен, вместо просто "да си причинявам главоболия с всичките тези книги", както един познат беше нарекъл основната ми дейност.

След като роднините на младоженеца завършиха поднасянето на даровете, последва кратка пауза. Помислих си, че тържеството е приключило, но всъщност всички се готвеха за представяне на подаръците от майката на булката. Броят им беше впечатляващ. Въпреки че бях запознат с научни трудове относно зестрата в Южна и Източна Европа, установих, че правя паралели с практиките при канадските индианци квакиутл. Имаше няколко големи килима, много тежки одеала и кувертюри, а запасът от спално бельо можеше да стигне за два живота.

Местните жители бяха преминали през най-тежкия период на комунистическия авторитаризъм и успели значително да ограничат влиянието на партията; към 1988 г., тя вече изглеждаше повече досадна отколкото страшна - поне за тях. Те със сигурност осъзнаваха ограниченията на системата, но след четиридесет години ежедневни опити да я адаптират към нуждите си не желаеха нова система – дори ако тя би могла да бъде по-малко строга... По интересен начин историческите обстоятелства показаха точно обратното: социализмът стана по-толерантен именно в момента когато започнаше все повече да губи жизнеспособност...