Отново да ме обикнеш. Лирика

**ОТНОВО ДА МЕ ОБИКНЕШ**

Докато снежинките плавно се спускат по стръмния хълм, подобно на дете с играчка от своя забравен дядо; докато бездънна вода носи младото дърво и го изхвърля в морето, за да тъне и гние; докато въздухът не достига до онзи, който е тръгнал нагоре към върха и черната мъгла го поглъща; докато петниста земя се крие в дивата природа, животът ми напуска по-светлата част на мрака. Случайността съществува, за да срещне две реалности, утроени с еднаква протяжност. Докато безцветен огън обгръща планинска къщичка, която задушава под тежестта на смола и дим, чувам как някой пее и сякаш неговият глас светлинки разпръсква... Пеейки си тази песен от времето на сушата, когато всичко потопява в пепел от горчивосива охра; а в твоите очи полусонният свят изглежда скрит... Така те запомних - красива и бледа фигура с беззвучните думи, които не ме повикаха. Докато случайни хора със своите фини сенки напомнят за непреводими загадъчни знаци; ти си вплетена сред тях, но доверието липсва и опитваш да достигнеш въздуха със смесица от стронций; докато се развлекуваш с почти достъпни слова и даже не осъзнаваш колко много си вложена в тях – дали ще намериш сили да ме обикнеш пак или споменът ти ще остане затворен като саркофаг?