Инок Ардън

Така те се венчали с радостен камбанен звън, но в сърцето на Ани липсвало такова блаженство. Все едно около нея ехтели стъпки – от неизвестно място – и сякаш някой й шепнел непознати думи. Когато оставаше сама вкъщи, тя не желаела да я оставят сама и нямала желание да излиза без компания. Или пък цял ден прекарала в ждрелото, втренчен в морето като корабокрушенец, копнеещ за платно. Но дните минавали един след друг – ни платно, ни дявол; само този изгрев с пурпурни стрели между папратите и палмите, искрящите скални откоси на изток по водата и отблясъците по острова му. След това светлината вече се разпростирала над западната част на водата; а най-накрая големите звезди блестели на небосвода сред ревящия океан, пак стрелите на изгрева - но никакво платно! Един ден той чул далечния звук от енорийските камбани и внезапно почувствал трепет; мигновено скочил при вида на ненавистния великолепен остров. Ако не беше Онзи, който винаги присъства там така силно, че никоя душа не остава сама ако желае да говори с Него – вероятно щеше да умре от самота.