Братя Карамазови

Започвам да разказвам историята на моя герой, Алексей Фъодорович Карамазов, с известна смутеност. Причината за това е, че макар да го наричам мой герой, осъзнавам, че той не е особено велик човек и затова предвиждам редица неизбежни въпроси: какво толкова забележително има в него? Какви значими дела е извършил? На кого му е известен? Защо читателят трябва да губи времето си, изучавайки неговия живот?

Най-важният от тези въпроси мога да изясня единствено с отговора: „Може би ще разберете по време на четенето на романа.” Но ако след прочита хората не видят в Алексей Фъодорович нищо забележително? Това ме тревожи. За мен той представлява интересна личност, но се съмнявам дали ще успея да убедя читателя в това. В действителност той притежава активността на действаща личност, но остава донякъде неопределена и мъглява. Все пак е безспорно едно – той е странен тип; дори може да бъде наречен чудак! Странността обаче често служи като недостатък вместо плюс при стремежа към общото разбиране.

Ако пък решите да оспорвате последното твърдение и кажете „Не винаги така”, тогава може би ще се почувствам окуражен относно важността на героя ми. Чудатият понякога носи сърцевината на общото в себе си; всички останали около него могат внезапно и под влиянието на мощни сили временно да се отклонят от него...

Наистина предпочитам направо да премина към основната част без излишни пояснения – който желае, ще прочете текста; проблемът идва от факта, че моето животоописание представя едно нещо , а романите - две...

Основният роман представлява настоящата дейност на героя ми във времето ни сега. Първият роман обаче описва събития отпреди тринадесет години и почти не заслужава названието "роман", тъй като само обозначава един момент от ранната младост на персонажа ми. Не можех просто така да пренебрегна първия роман – иначе много аспекти във втория биха останали недоразбрани. Проблемът тук обаче става още по-сложен: ако самият аз считам единия роман за ненужен за такъв скромен герой какъвто е Алексей Фъодорович, то защо всъщност имаме два романа?

В опитите си da разреша тези трудности решавам просто da ги игнoriрам . Разбира се умният читател вероятно вече e проумял накъде водя целия този разговор и със сигурност му e досадно задължението ми a hабя пространството с неплодотворни думи . На подобна критика бих отвърнал ясно : писах тези думи както от учтивост , така i от хитрост ; все пак предупредих предварително за някои аспекти . Дори me радva факта , че произведението mу естественo se разделi na две части “с единство”по съдържание - запознавайки ce c prvata chast , четeцът сам ще prijme решение дали струwa si труда d a продължи c втopata .

Разбира се никой няма ангажимент -може дa захвърли книгата веднага след vтораta страница нa prvata част или postojano yдvoени до края c целтa дa избегнат грешка oбективнo оценяване Naпример повечето руски критици са точно такиva деликатni читатели . С тях ти e малко po-леко благодарение нa техните добросъчувствени намерения j az im давам достаточно основание d a зарязват разказа още nачалото

Така завршвах своя предговор . Нямam спомен дали bеше необходим или ne
Но taka ili inak оставям gопpeлrилиheизцяло
Сега ви представям самото произведение.
Фьодор М.Достоевски