Светлина и Сянка

В живота съществуват страдания, които бавно разяждат душата, подобно на проказа. Не можеш да ги споделиш с никого, тъй като хората обикновено ги смятат за случайни и нелепи. Ако някой се осмели да говори или пише за тях, те ще реагират със скептицизъм и подигравка, следвайки установените социални норми и собствените си вярвания. Това е нормално поведение, защото все още не е открито средство за облекчаване на тези болки. Единственото спасение от тях е забравата – чрез виното или изкуствения сън от опиума и наркотиците. За жалост ефектът им е краткотраен и вместо облегчение носят още по-силна мъка впоследствие. Ще успее ли човек някога да разбули мистерията на тези необясними чувства, тази сянка върху душата му между съня и будността?

Ще споделя едно такова преживяване, което ме разтърси дотолкова, че завинаги ще остане в паметта ми; белегът от него ще бъде с мен до края на дните ми. Надхвърляйки границите на човешкия разум, той продължава да трови моя живот - носех го преди и все още го нося.

Опитвам се да възстановя онова, което помня относно случките около него; може би така ще достигна до някакво заключение или поне уверение в истинността му. Няма значение дали другите ще повярват... единственото ми притеснение е да не умра утре без познание за себе си. Жизненият ми опит показа каква ужасна пропаст има между мен и околните; осъзнах необходимостта да запазя мислите си само за себе си. Сега седя пред белия лист само защото желая по-добре да се запозная със своята сянка – онази сенчеста форма върху стената пред мен.

Може би изглежда абсурдно или празно това желание? Вероятно! Но то ме измъчва повече от всяка друга истина: възможно ли е хората около мен - сякаш толкова приличащи на мене - всъщност просто да са тук заради заблуда? Може би всички те са само сенки направени чтобы подиграват с мен? Дали всичко чувствано e плод на въображението ми?

Пиша именно затова - моето присъствие сред светлината щом лампата загори трябва задължително να бъде описано.
В този мръсен свят изпитах веднъж усещането как слънце пробива през облаците в живота ми… Но уви! То беше само мигновен отблясък – падаща звезда в образа на жена-ангел . Светлината ѝ показваше величие у нея , а злочестините у моя живот... после мракът я погълна обратно.

От момента когато я изгубих досега изминаха два месеца и четири дни; споменът за нейния пленителен поглед остава завинаги жив у мен… Как мога напълно da я забравя?! Името й няма нужда от произношение — тя вече не принадлежи към лицемерния свят.

След срещата ни аз решително се дистанцирах от другите — глупаците и щастливците — потопих се във винена забрава и опийни упойки ... Всекидневният поток преминава между стените на стаята mi .