Вечно подранил

Поетът Георги Константинов е важна личност в значимата и плодоносна за българската поезия школа, която черпи вдъхновение от обикновения живот. Неговите творби са не само отражение на ежедневието, но също така предават универсални чувства и опит, които резонират с много хора по света. Не е изненада, че именно тези качества го направиха един от най-обичаните поети на нашето време, независимо от политическите обстоятелства.

Стихотворенията в последния му сборник „Вечно подранил“ остават верни на неговото артистично виждане. Те представляват споделен опит – както свързан с личните преживявания на автора, така и с случващото се около него през годините. В тях той разглежда физическата и духовната болка – последствията от времето, деформацията на вечните човешки ценности и сблъсъците с предателството и лицемерието. Дори когато преминава през трудни моменти в болничната стая, където единствено таванът е видимият пейзаж, Константинов търси надеждата чрез приятелство, любов към природата и светлината.

Той майсторски играе със контрастите между мрака и „слънчевия щрих“. В настоящия ръкопис особено ценно изглежда това трептящо усилие да намери надежда сред парадоксалните опити за избягване на отчаянието. Стихотворения като „Крилати отчаяния“, „Вълчи сън“, „Освен това“, „Съвременна пиеса“, „Втората природа“, „Зелени щикове“, „Големият бял ден“ и "Вечер в село Дрен" не само потвърждават гореспоменатото твърдение, но според мен могат да бъдат поставени до най-добрите произведения на този автор.

Румен Шомов