Рамене и самоти

Поезията на Боряна Богданова може да се оприличи на изоставена къща. Над покрива ѝ гори ярко слънце, а цветята в двора тъгуват с поглед надолу. Вътре по стените са закачени въздишки вместо картини. Но от един ъгъл изпъква пухкаво трепетно същество с червени бузи, напомнящо на нежно дете, което едва е било гальовно докоснато. Тогава осъзнаваш: има някой в дома.

Когато самотата ти тежи и между мен и теб се разстила бездна от тъжни дъждове, която не позволява на любовта да бъде спасена от удавяне – тя просто изтича като живот – ти винаги си на границата със себе си. И точно там, където загубата става окончателна, започват НИЕ - онези, които вече сме били и тези, които ще бъдем завинаги след нас. Като прах или поезия; смисъл заключен в скоби за защита. Думи изграждат телесната структура на нашите мисли, с които можем да се свържем; изречения распадат до атомите ни. Поетиката на Боряна Богданова е дръзка – тя описва душата на отсъстващия човек вътре в нас.

Всеки организъм приема преходността в живота като период за нежност и затишие пред истинската любов; многоточие от натрупани страхове и болест в самотността. Слоевете на сърцето оставят пулса извън чуждите тела. Мимикрия сред всичките тези води – слюнки, сълзи, локви... Всичко това стига до небето; само младостта му противостои срещу годините и остава подобно прах във въздуха между ехото след „лека нощ“ и първата светлина под ресниците ни. „Душата свиква бавно спрямо тялото“, а любовта посреща всеки свой сезон без никога да казва сбогом - тя просто стои готова отвъд времето.