Призрако, стой! Стихове

Сашо пишеше навсякъде – в тетрадки, на салфетки, по сметки и дори върху цигарена кутия. Понякога използваше дори парче фазер. Неговото писане беше бързо и импулсивно; той често задраскваше, изхвърляше текстове и започваше отново. Все време му се струваше недостатъчно – стремеше се да живее пълноценно, да твори, да пие и да обича…

Поезията на Александър Стоянов (1970–2008), написана в кръчми и болници през 90-те години, може би най-добре олицетворява духа на ъндърграунда. В Пловдив сякаш липсват подобни литературни прояви или те са толкова скрити, че минават години преди да бъдат открити.

Тези стихотворения не са създадени с помощта на пишеща машина или компютър; вместо това Сашо ги е записвал върху всякакви случайни листчета – от хвърчащи бележки до салфетки – които попадали в ръцете му точно както самите текстове възниквали спонтанно. Те били произнасяни пред приятели без намерение за публикуване или амбиция за включване в книга. Тази поезия представлявала един миг от живота, уловен кратко преди да избледнее.

И ето сега тези творби са събрани в томче - първата им публикация 15 години след смъртта на Сашо и 30 години след тяхното написване - благодарение на усилията на семейството му и неговите приятели от университета, особено журналиста Спас Кузов който помогнал за организирането им.

Тази папка (или файл) не успяла нито да подреди хронологията на произведенията на Сашо, нито да отдели успешните от останалите. Но когато четеш тези стихотворения, усещаш автентичния глас на поета: неговата лична борба, уникален език , раната му, отчаяние и сарказъм; надежда сред трудностите; моментите между спасението и самоиронията; любовта срещу отказа; самотата редом с приятелствата…