Записки по българските въстания

Не спирам да се чудя откъде произлиза тази дарба у медвенското овчарче Джендо. Може ли след векове на робство някакъв ген да е останал скрит, съхранен и да е чакал своя момент, за да вдъхнови душата на един мъченик? Независимо от това дали е възможно или не - "Записките" са пред нас и ще продължат да съществуват.

В българската литература има по-гладки текстове и по-изискано написани произведения, но няма друга книга толкова българска като "Записките". Докато ги четях отново, ме обзе тревога как словото на Захари Стоянов ще бъде прието от днешния нетърпелив, многознаещ и малко четящ читател. Ще прояви ли той смелостта и търпението да прочете този епос до края и още по-важно – ще успее ли да се разпознае в него? Вероятно ще му направи впечатление колко примитивен и жесток е бил животът на тези деца и юноши в Балкана и из пасищата на Добруджа. Ако читателят прояви упоритост, може би ще потърси значението на многобройните турски термини в книгата; ако все пак намери настроение въпреки трудностите с езика, вероятно ще признае богатството на стила на Захари Стоянов спрямо нашия днешен недостатъчно развит български речник.

Захари Стоянов ни остави своите записки, за да можем едновременно да се възторгваме или засрамим, смеем или плачем над собствената си съдба. Той напусна този свят само на тридесет и осем години; говорят че го убили с отрова. Може би - в знак на благодарност.

Няма вече Захари Стоянов; подобни личности също липсват. Никой не знае дали те могат да се появят отново или просто ще останем сами.