Реквиемът на блондинките

Трябваше ми минута, за да си дам сметка колко е безнадеждно положението. Почти веднага се хвърлих към вратата и я напънах с цялата си тежест. Камъкът беше як, не помръдваше и всичко, което успях да постигна, бе, че си натъртих рамото. Пробягах с лъча светлина на джобното фенерче гробницата, но друг изход нямаше. Подът също беше каменен и нямаше никаква надежда да бъде разкопан без специални инструменти.
Погледнах към Одри при светлината на фенерчето, която започваше да отслабва. Чертите на лицето и се бяха изкривили от ужас.
- Видя ли? - изрече тя със задавен глас, като се хвърли в прегръдката ми. - Сигурно онзи в момента довършва Редж! Трябва да направим нещо! Трябва да му помогнем!
Притиснах я към себе си.
- За Бога, Одри! - промърморих, като я улових за китките. - Само не си губи ума! Виждаш, че нищо не може да се направи. Не разбираш ли, че сме живи погребани?