Българската литература през XXI век (2000 – 2022). Част 2

След пет години работа и стотици изчетени книги мога да кажа със сигурност само едно: през последния четвърт век българската литература стана по-разнообразна от всякога досега. Доколко това е резултат на нейното вътрешно развитие и доколко е отражение на някакви глобални тенденции, не може да се претегли с точност. Важна е тъкмо невъзможността да се тегли черта между „вътре“ и „вън“, между свое и чуждо. Броят на новите книги от български автори главоломно порасна и всяка книга иска да бъде различна от другите, да „бъде себе си“. Това разрояване на литературните почерци ми напомня за Вавилонското стълпотворение и за неспособността да се общува на всички езици едновременно. И наистина, какво би станало, ако всеки пише за себе си? Навярно в един момент броят на писателите ще се окаже равен на броя на читателите. Нищо чудно, че не остана място за критика.

В края на втория том се натрупаха въпроси, на които не съумях да намеря отговор. И всички те са свързани с разбирането за това какво ще означава литература до края на нашия век. Но тъй като нямам отговор, постарах се да събера най-голямото възможно количество информация в помощ на бъдещата литературна история. Тя, като всяка история, ще бъде написана от победителите. Само че литераторите никога не са били победители.