Хроника на една предизвестена смърт

Габриел Гарсия Маркес споделя в интервю за „Гасета де Куба“ през 1988 година, че най-голямото му удовлетворение идва от книгата „Няма кой да пише на полковника“, но след излизането на „Хроника на една предизвестена смърт“ той многократно е заявявал, че именно тя е неговият шедьовър.

При появата си през 1981 година, това произведение на известния колумбийски автор предизвиква голямо внимание. Причините са две: първо, огромният тираж, с който книгата се публикува едновременно в Испания, Колумбия, Мексико и Аржентина; второ – нарушаването на мълчанието от страна на писателя като протест срещу кървавия режим на Пиночет.

„Хроника на една предизвестена смърт“ може да бъде описан като битов роман, но не само. Той съдържа криминални елементи и психологическа дълбочина. Освен това има социален контекст. Всички тези жанрови характеристики съществуват паралелно в него.

Авторът често разказва за идеята зад творбата както по време на нейното написване, така и след публикацията й. В диалог с Плинио Апулейо Сото той обяснява как е чакал три десетилетия преди да започне работа върху романа. През 1951 г., когато събитията се случили, фактите го привлекли не толкова като материал за художествена литература, а по-скоро за репортаж - жанр все още непознат в Колумбия тогава. Бил е млад журналист без много опит и местният печат вероятно нямаше интерес към случая. След години размисли осъзнал основната идея – убийците всъщност не искали да извършат престъпление и направили всичко възможно някой да ги спре без успех. Това представлявало новаторска гледна точка относно иначе обикновен случай в Латинска Америка.

Друга причина за забавянето била свързана със структурата: историята завършвала почти четвърт век по-късно със завръщането на съпруга при отблъснатата жена; въпреки това било ясно за автора как трябва да изглежда финалът - детайлното описание на самото престъпление. Решението било въвеждането на разказвач – собственото му присъствие – който свободно преминавал между времевите линии в романа. Според него истинската литературна формула винаги остава верността към действителността.

Както вече споменахме, романът носи криминален характер (по случая тече съдебно разследване), затова няма как предварително да разгласим основната интрига — читателят ще я открие сам до последната страница с всички подробности.
Приятно четене!