Реалност? Т.I

На осемнадесет години мечтите ми бяха дълги и къдрави, разпръснах ги из целия Космос. На двайсет Вселената ме прегърна с отворени обятия. Вярвах в ЛЮБОВТА и тайно се молех тя да повярва в мен..., да ме направи нещо повече. Сега имам слънчеви зайчета, а моите тайни спят мирно под слой прах. Обещах им спокойствие. Започвам на ново – тук, на това ГРОБИЩЕ ЗА НЕСБЪДНАТИ МЕЧТИ. Какво значение има „кой съм бил“, когато със смях разрушавам суетата си и започвам всичко отначало? Ще стана този, когото винаги съм искал да бъда. Няма да забравя за него, независимо до къде стигна след малко време. Спри знаците! Слушам сърцето си или каквото е останало от него – ще остана млад завинаги. Тълпата свещички върху тортата на другото ми аз долу на земята може смело да запали клечката…, завинаги. Сам ще си подаря радостта така че „ЗАВИНАГИ МЛАД“ да няма граници за съседи.

Ако можеш само накратко да зърнеш Млечния път оттук - той блести сюрреалистично-искрящо и показва примамливия тайен път за БЯГСТВО с неговите мигновени брилянти като Морзова азбука. Харесвам сегашната си Слънчева система; понякога даже ЧЕРНОВА изглежда по-добре от предишните моменти. Винаги съм обичал Марс; там той светеше ярко като моята младост, поне така го виждам в осъзнатия си сън - именно в онази младост, когато се заклех мерзавците (дори подпомогнати от ШУТОВЕТЕ НА КАРМАТА) никога да не видят падението ми.

Единственото нещо, което ме натъжава е загубата на доверие във своето ВСИЧКО СЕГА – това остава наша тайна! Но ако можете просто погледнете гледката ми откъдето стоя.

Трябва вече да тръгвам. Какво друго мога да кажа? Аз заставих сферичната обеца на онзи кореец Арес да светне зелено за важния разговор с „по-висшестоящ“, използвайки прост резонансен модулатор и фалшифициран код одобрен от КРИСТЪЛ.