Старците вече не говорят

"Старците вече не говорят" е дистопичен роман на белгийския автор Венсан Енгел, който разглежда проблемите на егоистичното и индивидуалистично общество, възникнали вследствие на икономически кризи, пандемии, застаряване на населението и намаляваща солидарност между хората. Творбата е написана пет години преди избухването на Covid-19, но излиза през 2020 г., разкривайки как индивидът се затваря в себе си и как променя отношението си към онези, които вече не могат да бъдат продуктивни. В романа се описват също така увеличаващото се влияние на полицейската държава и диктатурата в условията на обща нестабилност.

При положение че 30% от населението е над 60 години и броят на активните граждани рязко спада, правителството на една неназована западна страна решава да въведе специална политика за третата възраст – изграждането на здравни селища за стари хора. Там те ще живеят под пълен контрол върху имуществото и живота си. Адвокат Александър Жофроа, специалист по настойничество над възрастни лица, започва да популяризира тази политика. Но какво става когато собствената му майка попада под удара?, а самият той бива хванат в капан?

„Политика! Кой би искал да участва в този цирк освен тези готови да продадат родителите си? Да ги продадат или убият... по един или друг начин! Щастливец сте без деца, адвокат Жофроа; поне не познавате това разочарование. Има обаче такива, които ни карат да вярваме в безкрайната човешка способност за деградация… Несъмнено Давид не е по-зле от останалите; желая му дълъг живот – така трябва да бъде. Но редът мрази прибързаността; Давид е нетърпелив млад човек… а освен това - посредствен."

Венсан Енгел (1963) преподава френска литература в Католическия университет Лувен и история на идеите във Висшия институт за социални комуникации в Брюксел. Интересите му включват механизмите зад паметта и приемствеността както и историята през XX век , отношенията между идеология та литература . Той има множество произведения – романи , разкази , новели , пиеси , есета . Освен това пише политическите хроники за „Соар“  както и за Белгийското радио-телевизионно дружество . През 1994 година получава наградата Ренесанс дьо ла нувел за книгата "Животът въпреки всичко: нови изповеди", романът "Завръщане в Монтехиаро" печели престижната литературна награда Росел през 2001 г., а творбата "Бракът на Доминик Ардиен" носи наградата Берхайм през 2012 г. През 2020 г., той публикува значимо есе "Желанието за памет: против инструментализацията паметтa относно Шоа", където заявява необходимостta паметтaтa зa събитияta oт миналoто dа ce превърне във желание zā запомняме tях c цел предотвратяване появata нa новi gеноциди."