Да бъдем силни поети

Сънувах снежната покривка от снощи, която обгръща новия гроб на мой приятел – поет. Той беше неугледен, но достоен самотник, бродещ из улиците на Бургас. Често можеше да се види как внезапно се появява зад ъглите, потопен в етимологии и обсебен от звуците на думите. Слушаше ехото им сред мъглата на предсократическия смисъл и бе дълбоко погълнат от вечния стремеж към простичкия език на безсловесната поезия - нейният глас можеш да чуеш вечер край солниците и тръстиките, носещ се от северния вятър.

Понякога го удряха жестоко пияните синове на еснафските семейства – той презираше повърхностното веселие и отказваше да носи скъпоструйни дрехи. Не разбираха как тялото му е само външна обвивка, а духът му остава непоклатим и свободен.

Някъде високо и осветено, в собствената си искреност като атеист, там където всички ние мечтаем да стигнем.