Сладко нищо

Днес не е толкова рядко учен да навлезе в полето на художествената
литература. Нито пък е рядко той или тя да има успех, както в случая с известния български писател Боян Биолчев. Не искам да кажа, че трябва да свържем работата му с тъй наречената „професорска проза"; той не се стреми да демонстрира своята ерудиция и широка култура. Обратно, имам чувството, че Биолчев е автор, два пъти по-млад от реалната си възраст, водещ ни с оптимизъм и лекота през слънчевата светлина на познаването и разбирането на човешката съдба, която не е героична, а е обикновено странна. Светът би бил по-беден без странните хора, нали? В началото на кариерата си Биолчев беше епичен писател дори в жанра на краткия разказ. По-късно прозата му започна да се сгъстява, сякаш че той я дестилираше. Без да губи сугестивната си сила неговата поетика ставаше по-фина и ненатрапчива. Поуката от историята беше оставена изцяло на читателя. Днес разказите му наподобяват на снимки. Те хващат човешки състояния или кръстопъти на диаметрални позиции в мека трагикомична светлина на фона на детайли, които само усилват авторовите идеи. И не е
ли трагикомедията иманентна в живота ни? Вера Мутафчиева