Преследвачът на звуци

Какво свързва произведението на Франц Шуберт „Смъртта и момичето” с песента „Една българска роза”, изпълнена от Паша Христова?

И какви паралели можем да направим между „Прощалната симфония” на Йозеф Хайдн и „Моя страна, моя България” от Емил Димитров?

Дали пък няма нещо общо между симфонията „Турангалила” на Оливие Месиан и известния сингъл на Луис Армстронг „What a wonderful World”?

В романа „Преследвачът на звуци“ тези музикални творби играят ключова роля за група музиканти в периода 1968 - 1973 г., обединени от тайното им желание да напуснат България, която след събитията в Чехословакия попада в нов етап на репресии.

Свързваща нишка между тях е един невидим преследвач, който знае всичко – дори повече от самите герои – относно техните лични борби, желания и амбиции. Той ще се появи във всеки решаващ момент от живота им, подчертавайки трудностите пред младите български артисти по време на Голямата подлост.

Авторката Леа Коен е проучила над 2000 страници непубликувани материали за важни личности и събития от недалечното минало, които разкриват изненадващи факти.

Докато Влади чете написаното, светът около него започва да се смалява и внезапно изчезва. Той остава сам в огромно пространство без хора – подобно на фабрика с големи дървени маси. Там десетки мъже в сиви костюми и жени със строги лица внимателно обработват бележки доносници. След това те попадат в бели пликове, които поемат своето мистериозно пътуване към летища, гаражи или концертни зали; стигайки до апартаменти или хотелски стаи за хора като Хачатурян или една българска Татяна — само за да я изведат насилствено от уюта й и да я затворят в студено мазе. Белият лист хартия достига целта си като куршум открит точно по мишената.