Аз, прочетеният вестник. Досието на един пловдивски главен редактор

В този живот не съм се родил в Париж, както беше в предишния ми. Вместо това, появих се на бял свят в болница на края на града – в Първомай. Годината е 1954. Прегледах всички вестници от деня, когато дойдох като син на обикновени родители, но никъде не намерих споменаване за моето раждане. В тях пишат за величествените социалистически комбайни и техните песни по време на жътва с текезесарски работници, възхваляват огнените пламъци във фабриката за олово и цинк в Кърджали и се радват на младите поети, които следват класовия си произход и критикуват световния империализъм. Но нито дума за Динко Петков. Никога не попитах майка си или баща си дали причината да няма такова отбелязване е факта, че зачеването ми не е било резултат от решение на партийното ръководство към БКП.

Моят университет носеше името Огнян Сапарев. Присъединявах се от време на време към групите около Владимир Янев и Светлозар Игов - моята Магнаурска школа. Завърших образованието си чрез четене във вестниците. Други журналисти усърдно писаха как петилетката завършва за 4 години; аз опитвах да я представям така, сякаш тя може да бъде изпълнена с няколко месеца по-рано. Обаче „отгоре” не получавах награди за усилията си. Може би защото публикувах материалите под заглавие „Посмали, манго”? Вечерно взимах допълнителна специализация като преписвах статии от любимия ми журналист Костадин Чонов. Добромир Тонев казваше, че съм поет – а аз самият не знаех.

„Аз, прочетеният вестник” представлява опит да проверя дали усещам правилно: животът който живея изглежда чужд – принадлежи ли той всъщност на друг? Скоро посетих една книжарница с надеждата тайничко да видя дали книгата ми вече е изложена там между кориците й; почувствах се все едно съм попаднал в библиогробница. Бях почти готов да помоля издателя си да не издава ръкописа ми когато един представител на сензационната журналистика внезапно ме запита: „Кой си ти?”
Ами кой съм аз? Отговорът лежи именно тук — вътре в тази книга.

Авторът