Долината на феята или Потайностите на човешкото сърце

Смъртта винаги звучи твърде неочаквано. Интересно е, че в произведенията на Лео Толстой темата за края присъства непрекъснато, сякаш всичко останало остава настрана. Действията, които са неизменна част от разказа, могат да бъдат пренебрегнати – все едно авторът не желае да ги сподели, но въпреки това говори за смъртта.

Тази история се опитва да бъде по-студена и рационална от обикновено, но пишещият прекалено много се фокусира върху различията. Загубвам се в тези детайли и докато съм така погълнат, смъртта изглежда отсъстваща. Когато започна да пиша за нея, тя сякаш изниква пред мен без заплаха; ако стане опасна тема, не е сигурно дали ще продължа с написването ѝ. Щом става дума за разнообразие и желание към жена, понеже там няма следствие като смърт.

Спомням си как едно малко момче опитваше да надзърне под полата на една жена. Лежах на килима в средната стая и играех с автомобилчето си – дядо ми го беше тъкал по време на обсадата у дома със собствен стан. Спомням си женица с червена коса; тя хванала ръката ми и ме притиснала до себе си след като усетила моите намерения. С мъжът ѝ бяхме там - чужд човек в нашето пространство.

На килима при дядо усещам гърдите ѝ близо до мен; татко явно не одобрява ситуацията особено много. Бившата приятелка обаче изглежда му харесва: носеше пухкава шапка и непрестанно разговаряше с усмивка около нас — миризмата й бе сладникаво потна.

Докато играех легнал по корем на килима пробвах пак да надникна под полата й; тя седеше леко разкрачена и позволяваше ми любопитството ми относително спокойно. Забелязвайки вниманието ми обърна бедрата си — розовите жартиери никак не ми допадаха; налице бяха моменти от детската градина когато момичета показваха своите тела.