Не остарявай, любов!

В едно далечно минало, преди девет години, на малка уличка с няколко прости думички, любовта ме спря.

Тя беше толкова истинска и ярка, както е слънцето в най-светлите дни или старата есен под тъжното небе.

Веселите кестени от есента оставяха светли следи навсякъде. Златисти и квадратни звезди изгряваха по небето.

Земята под краката ни имаше странна тържественост – тя бе жертвена и женствена. Ние бяхме искрени и автентични, мислехме на глас за всичко.

Може би времето минаваше, може би просто беше периодично или пък от възрастта – но вече нямаше улички или думички; любовта изглеждаше загубена в нас.

Но може би някъде другаде и някога ще намерим нова любов? Ще поискаме нещо, ще чакаме нещо да се случи, а може дори пак да изпитаме болка.

С трезвостта идва усещането за простота – колко естествено! Откъде сте весели есенни кестени? Къде е сега нашата любов?

Някога преди девет години на една малка уличка с прости думички срещнах любов... 1967.