Memento minotaurus

В изкривената уста на лабиринта
потъват
и стон, и шепот,
болка и съмнение.
Удавени в отровната си съдба,
повлечени от ужасното бреме,
потомците, изпълнени с страх,
си спомнят звуците
на вдъхновението.
Градът е пуст и без надежда;
безлюдният град е безперспективен.
Самоубийствена жестока нежност
в прегръдката на лепкава мелодия
изплуват силуети –
неизбежно.
Стараейки се,
някъде далеч все още цъфтят лози,
а опиянените ветрове кретат.
Из мрачни алеи и гористи местности,
вторачени в луната,
вият псета.
В измамна елипса обикаля планетата,
а Минотавърът пасе телета.